Знаете, че след като в едно семейство се появят децата, няма нищо по-важно от тях. Случва се обаче, при това доста често напоследък, и при млади и здрави родители да се родят деца със здравословни проблеми и изоставане в умственото развитието. Възхищавам се на такива родители, които приемат болните си дечица като дар от бога, и се грижат за тях с цялата си любов. Възхищавам им се заради избора, който са направили, да гледат – с хиляди трудности и проблеми и без никаква реална помощ от страна на държавата – дечицата си, а не да ги захвърлят в някоя социална институция, където знаем от зловещите репортажи какво се случва. В България обаче, да си говорим честно, в това отношение има един, даже и не знам как да го нарека, манталитет – немалка част от родителите още при изричането от страна на лекарите на диагнозата се отказват от децата си – и заради проблемите по отглеждането им, и заради жестокото понякога отношение на хората към различните деца. В това отношение, макар да се изживяваме като много човечен и топъл народ, ще има да ги стигаме студените уж западняци, които имат много по-добро отношение към деца, пък и към животни, с проблеми. Безбройни са примерите на деца от български социални институции, диагностицирани с тежки умствени и физически недостатъци, които под грижите и любовта на осиновителите си чужденци поемат един съвсем нормален път на развитие в живота. Трябва да си променим нагласите и отношението към тези деца – и всеки първо трябва да започне от своя дом. Още първия път, когато срещнах въпросителния поглед на Калоян, когато видя дете с церебрална парализа, му обясних, че това дете не е с нищо по-различно или по-лошо от него, напротив, даже е по-значимо, защото, за да постигне нещата, които той постига с лекота, то полага много повече усилия. И сега той знае, че към такива деца не трябва да има по-специално отношение – нито по-добро, нито по-лошо, просто нормално, каквито всъщност са и тези деца.
