Дигитализацията на административните процеси не е нищо друго освен нов начин да превърнем безсмислените имейли в още по-безсмислени часове пред камерата. Когато четете за гръмки реформи в публичния сектор, лесно е да се увлечете в илюзията за напредък. Но ако погледнете под лъскавите заглавия, ще видите същата изтъркана машина, само че в дигитален формат. Проблемът не е в липсата на софтуер, а в това, че пренасяме хаоса си в новата среда. Сравнението между българския и чуждестранния подход към управлението на времето и ресурсите не е въпрос на технологии, а на фундаментално различно разбиране за това какво е „резултат“. В Германия или Скандинавия срещата е чиста работа. Има ясна цел, предварително изпратен дневен ред. Ако няма дневен ред – няма среща. Ако няма решение – следва имейл с протокол. Всичко е сухо, ефективно и почти беземоционално. У нас обаче срещата е социален ритуал, театър, в който участието е по-важно от изхода. Тя не е инструмент за вземане на решения, а място за потвърждаване на присъствие и размиване на отговорността. Анализирам това не като оплакване, а като сметка за загубите. В една стандартна българска „бърза среща“ първите трийсет минути са посветени на изкуствено изграждане на близост – обсъждаме времето, ремонтите, цените на горивата или някой общ познат. Това е чисто губене на време, което не носи никаква добавена стойност. Когато в залата или в Zoom са десет души, всеки от които е платена единица ресурс, цената на тези трийсет минути празни приказки се изчислява в реални левове, отиващи директно в канала. Стратегически погледнато, този модел има своята логика за участниците. Срещата е перфектното място за избягване на следи. Имейлът оставя писмено доказателство – дата, текст, конкретно изискване. Срещата е ефимерна. В нея решенията се вземат в мъглата на общи фрази като „ще го разгледаме“ или „трябва да се координираме“. Когато няма писмен запис, е много по-лесно да се откажеш от ангажимента си след края на разговора, без да изглеждаш виновен. Това е класически механизъм за размиване на отговорността, който превръща всяка административна стъпка в безкраен цикъл от повторения. Видях го на практика при преговори за внедряване на нови системи в предишни проекти. Вместо да се фокусираме върху техническите параметри, прекарахме три седмици в „консултации“, които всъщност бяха просто дълги разговори без край. Всеки се опитваше да запази правото си да каже „не“ по-късно, използвайки неясните формулировки на срещата като щит. В чуждите модели този щит не работи, защото там протоколът е закон. За българския мениджмънт времето не е ресурс, който се управлява, а ресурс, който се разпилява, за да се поддържа илюзията за контрол. Когато превръщаме всяка дребна задача в „събитие за обсъждане“, не ставаме по-организирани, а просто по-изтощени. Резултатът е една изтощена професионална среда, в която никой не носи отговорност за нищо, защото никой не е изпратил ясен имейл.
Много точно хващаш същината – тук проблемът не е техниката, а как я ползваме. Гледах скоро документален филм за дигитализацията на германската администрация и там срещите са точно като описваш – кратки, с дневни редове и ясно решение. У нас все още превръщаме простите задачи в часове безполезни разговори.