Всички викат „сигурност“, все едно това е някаква висша категория човешко поведение. Аз пък мисля, че сигурността е най-скъпата лъжа, на която се навиваме. И я плащам всеки ден. Защото вярвах, че колкото повече чакам „подходящия момент“, толкова по-добре. На практика чаках докато стана късно. Чаках цените на строителните материали да паднат, кредитите да станат по-изгодни, икономиката да се „стабилизира“. Е, не чаках – застинах. И докато аз стоя като закована, животът ме отмина.
Днес ремонтът, който планирах преди година, ще ми струва почти двойно. Тогава си мислех, че съм умна – пресмятам, сравнявам, чакам. Сега знам, че съм била страхлива. Страхът от риск ме вкара в капан. Щитът, който вдигнах, не ме пазеше от загуба, а ме лишаваше от шанс. Всъщност, мозъкът ни е вързан така, че да усеща загубата по-силно от печалбата. И когато само мислиш да не загубиш, ти вече си загубила – просто още не си го осъзнала.
Накрая стигнах до простата истина: сто процента сигурност няма. И няма да има. Ако имаш 70% информация и усещаш, че можеш да го подкараш – действай. Останалото се оправя в движение. Защото най-големият риск не е да сбъркаш, а да не направиш нищо. Да застинеш в очакване на някаква илюзорна сигурност. И да се събудиш в свят, който вече е твърде скъп за твоите планове.
Платих си сметката за пропуснатите възможности. И тя излезе солено.