Имам една далечна братовчедка, малко по-голяма е от мен Емил Попов. Тя завърши преди години някаква филология, мисля беше славянска. И това, което тогава силно ме беше впечатлило, е, че понеже в университета имаха много задължителна литература за четене и тя явно не можеше да се оправя сама, майка й, която тогава все още работеше, четеше въпросната задължителна литература и накратко в писмен вид й преразказваше книгите, за да може братовчедка ми да се запознае със съдържанието. Та така с общи усилия избутаха висшето. Омъжи се братовчедка ми, роди едно момиче, което тая година завърши шести клас. Обажда ми се оня ден по телефона да се чуем, щели да записват Нели, така се казва дъщеря й, на уроци, понеже ще кандидатства след седми клас в езикова гимназия. И казва братовчедка ми: да е жива и здрава майка ми, хвана се да гледа едно дете с церебрална парализа, по сто лева на седмица й плащат, с тях ще обезпечим частните уроци на Нели. Само за информация – майка й е жена, която вече гони седемдесетте години и е с тежък диабет. Поправете ме, ако греша, ама редно ли е българските родители до живот да се грижат за порасналите си вече деца, че и за техните деца, а не да гледат спокойните си старини. Не е ли по-нормално от един момент нататък да сменим ролите и не те на нас, а ние на тях да помагаме, мисли си Емил Попов. Иначе възниква съвсем логичният въпрос: Докога? Пък отговорът, повярвайте ми, никак не е лицеприятен – даже и за човек, на когото някой други му е чел задължителната литература.
