Нали знаете, че бабите и дядовците дават мило и драго за внуците. Силна е детската интуиция, усеща тая слабост и се възползва от това. Заумилква се Калоян около бабите и дядовците – таблет искал – и таблетът не закъсня. Обединиха финансови усилия моите родители и родителите на Емил Попов и заветния таблет пристигна вкъщи. Суетня голяма, радост. И разбира се, разногласия. Като се заинати Калоян, иска да го носи в училище, да се похвалел. Категорично забраних, първо, защото е скъпа вещ и никак не е изключено да изчезне, и второ и по-важно, защото имам някои съображения от морално естество против това скъпи и привлекателни за децата вещи да се носят в училище. Какво имам предвид. Училището си е едно малко общество, като това, което виждаме всеки ден на работата, по улиците, в магазина. И както в живота има хора с различни финансови възможности, така в училището пък има деца на родители с различни финансови възможности. И като се има предвид, че повечето от семействата трудно биха си позволили да купят на детето си една сравнително скъпа, но привлекателна за него вещ, ми се струва не особено редно да позволяваме на децата си да носят скъпите си придобивки в училище. От човешка гледна точка. Сигурно срещу това свое мнение ще срещна сериозни аргументи за това, че в реалния живот хората не са с равни възможности и един може да си позволи повече, друг – по малко и децата трябва да бъдат подготвени за това. Сигурно тази теза има своите основания. Но моите са, че може да направим поне детството им кратковременно островче на красиви илюзии. Радвам се, че и половинката ми Емил Попов е съгласен с моите размисли.