Мило ми портмоне,
пиша тези редове, за да изразя дълбоката си почит към теб и годините, в които си ми служело вярно и почти без никакви забележки. Знам, че се чувстваш най-добре, когато си пълно с много пари, но също така знам, че те не се задържат за дълго в теб. Сега се разкайвам изключително много, че има цял месец до заплата, но ти си тъжно, празно и самотно.
По време на празниците не спирах да те ползвам, да ти отнемам едно по едно, все повече другарчета, докато накрая не те оставих напълно само.
Съжалявам, мило ми портмоне. Надявам се възможно най-скоро да ти доведа нови приятелчета, но знай, че те няма да се задържат за дълго. За това не се привързвай. Да…, това е отреденият ти живот – да бъдеш винаги празен, откъм приятели, надежди за нещо по-сериозно.
Но погледни го от положителната страна – единственото, което се задържа по-дълго е моята банкова карта. Тя също е не е особено предана, но пък е на вечно разположение, когато и където ми потрябва – също като теб.
Толкова много неща ви свързват, че още не разбирам защо не сте станали първи приятели? Или ти я намираш за конкуренция, която в един момент ще направи така, че от теб вече няма да има смисъл? Не, мило ми портмоненце, от теб винаги ще има смисъл – все пак къде ще си слагам другаде банковите карти?
Сега и тя е тъжна като теб, защото и нейният баланс е разстроен. Ами споделете мъката си заедно. Празниците минаха и оставиха дълбоки рани във вас, знам. Но скоро ще дойде медицинската грижа, за това дерзайте!
