Темата за голямо семейство винаги е предизвиквала интерес в мен. Една от причините е, че съм единствено дете и винаги съм искала да имам брат или сестра. Точно затова реших, че желая да имам няколко деца. Но къде е границата и кога трябва да спрем с бройката, за да им осигурим добър старт в живота?
Наскоро попаднах на една статия за Алек Болдуин и жена му Хилария. Гръмкото заглавие бе свързано с факта, че семейството им се е увеличило с още един член. Това може би нямаше да е толкова шокиращо, ако не бе шестото дете. А за самия Алек е седмо. Внушаваща бройка, нали?
Интересното в случая е още, че на-малкото попълнение се появява само шест месеца след последното им родено дете. Дали е осиновено, или пък е от сурогатна майка – не се знае. Другият интригуващ факт е, че разликата между най-малкото и най-голямото дете на актьора е от 25 години.
Затова и аз се запитах дали наистина мога и искам да отгледам толкова многочленно семейство? Тук моят отговор може би е не. Първата причина е свързана с финансовото състояние, което е нормално за страната ни, но в никакъв случай не може да се доближи до това на Болдуин. Колкото и не толкова съществен да е този факт, все пак ще са необходими финанси за образование и различни занимания.
Следващата ми отричаща причина обхваща времето. То ако бюджетът не стига и трябва да работиш, как ще отделиш време на собствените си деца, за да ги възпиташ и да им покажеш добрите и лошите страни на живота? Ако все пак се решиш на тази стъпка, то задължително единият родител трябва да е само вкъщи и дори да има още някой, който да му помага.
За момента не съм на мнение, че условията в страната ни, а пък и ние самите може да осигурим нормално детство и живот на толкова много деца. Но това не означава, че не трябва да пробвате, за да преборите моята теория. Все пак това е само на думи, а на действие как е – малцина знаят.
