Monthly Archives

април 2012

Семейство Попови

Когато децата искат

Здравейте! Днешният ми материал в известен смисъл е продължение на предния. Предполагам всички вие като родители сте изпадали в ситуация, когато в магазин детето ви започва да иска да му купите нещо, нерядко се тръшва на земята и започва силно да реве или да вика, изисквайки своето. Ако на вас не ви се е случвало, със сигурност поне няколко пъти сте присъствали на такива сценки в магазин. Та днес ще поразсъждаваме върху това, как е правилно да реагират родителите в такава ситуация. Най-простото и лесното решение, ако имате възможност, разбира се, е да кажете да и да купите желаното. Но в този случай готови ли сте винаги да угаждате на капризите на детето си – пък даже и да сте готови, портмонето ви не е бездънно. Другият вариант е – безапелационно не, толкова безапелационно, че детето веднага да престане да се тръшка и да вика. Както и да ги погледнем обаче, като всички крайности и двата варианта имат и плюсове, и минуси. Затова най-добре е да подходим към тези случки с предварителна подготовка и мисъл. Когато тръгваме към магазина, е добре да обсъдим с детето къде отиваме и какво ще купуваме. Това би бил един чудесен начин да приобщите детето към планирането на семейните средства. Трябва, разбира се, да сте подготвени, че най-вероятно тази тактика няма да сработи от самото начало и най- детето ще заяви с изнесен глас своето искам. Най-неправилното в такива ситуации е да приложите физическа или пък словесна сила, за да принудите детето да спре. Проявете дипломатичност, отклонете временно вниманието му, кажете му, че ще помислите дали имате възможност да закупите желаното и когато то се поуспокои, обсъдете нещата. Ако му обясните добре, със сигурност ще ви разбере не само за конкретния случай, а и за цял живот.

Поне така мисли семейство Софи и Емил Попови. 🙂

Семейство Попови

Възпитателни мерки

Не сколасах тая година да боядисам великденските яйца в четвъртък и ги отложих за събота. То и без това от няколко години се уговаряме се една съседка от входа до нас, че ще й покажа технологията си за украсяване на великденските яйца с восък и листенца, пък в четвъртък няма как да стане обмяната на опит, защото обикновено и двете работим и извършваме свещенодействието по боядисването на яйцата по късни доби. И така – събрахме се в събота, аз предвидливо бях дала зелена светлина на мъжете, за да не ни се пречкат в кухнята, и всеки от тях самостоятелно беше хванал посока. Емил се уговори за бира със свой приятел, Калоян обикаляше около блока с колелото, а котаракът се търкаляше под леглото в детската стая. Почнахме ние боядисването на яйцата, по едно време Калоян звънна – да му пусна през терасата пари за сладолед. Пуснах му, разбира се, той често звъни за такива финансови инжекции и когато имам възможност, винаги му давам. Съседката остана много учудена и ми вика: как така ще му даваш, когато той иска; когато ти решиш да му купиш сладолед, тогава ще му купиш. Не било възпитателно така. Не й отговорих нищо съществено, щото не ми се влизаше в спор за детското възпитание на Велика събота, но после се поразмислих. Както и да го мисля обаче, не виждам нищо възпитателно в това да отказваш да дадеш пари на детето си за дребни лакомства. Да, трябва да му обясниш, че не винаги е възможно да изпълняваш желанията му, възпитателно е понякога да отказваш. Но да му отказваш с възпитателна цел сладолед или пакетче ядки?! Чакам да чуя какво мислите и вие по темата.

Софи Попова

Семейство Попови

Нормалните деца

Знаете, че след като в едно семейство се появят децата, няма нищо по-важно от тях. Случва се обаче, при това доста често напоследък, и при млади и здрави родители да се родят деца със здравословни проблеми и изоставане в умственото развитието. Възхищавам се на такива родители, които приемат болните си дечица като дар от бога, и се грижат за тях с цялата си любов. Възхищавам им се заради избора, който са направили, да гледат – с хиляди трудности и проблеми и без никаква реална помощ от страна на държавата – дечицата си, а не да ги захвърлят в някоя социална институция, където знаем от зловещите репортажи какво се случва. В България обаче, да си говорим честно, в това отношение има един, даже и не знам как да го нарека, манталитет – немалка част от родителите още при изричането от страна на лекарите на диагнозата се отказват от децата си – и заради проблемите по отглеждането им, и заради жестокото понякога отношение на хората към различните деца. В това отношение, макар да се изживяваме като много човечен и топъл народ, ще има да ги стигаме студените уж западняци, които имат много по-добро отношение към деца, пък и към животни, с проблеми. Безбройни са примерите на деца от български социални институции, диагностицирани с тежки умствени и физически недостатъци, които под грижите и любовта на осиновителите си чужденци поемат един съвсем нормален път на развитие в живота. Трябва да си променим нагласите и отношението към тези деца – и всеки първо трябва да започне от своя дом. Още първия път, когато срещнах въпросителния поглед на Калоян, когато видя дете с церебрална парализа, му обясних, че това дете не е с нищо по-различно или по-лошо от него, напротив, даже е по-значимо, защото, за да постигне нещата, които той постига с лекота, то полага много повече усилия. И сега той знае, че към такива деца не трябва да има по-специално отношение – нито по-добро, нито по-лошо, просто нормално, каквито всъщност са и тези деца.