Monthly Archives

юли 2012

Семейство Попови

Поражения от детството – Емил Попов

Здравейте отново от мен – Емил Попов. Предполагам, че всички сте гледали филми, обикновено американски, в които главният герой отива при психолог или психоаналитик с някакъв проблем и винаги като причина за настоящите проблеми изскачат скелети от миналото, обикновено от детството. Или развод на родителите, или игнориране, или грубо отношение, или прекалено високи изисквания и още много в този ред на мисли.

Спор няма – и повечето психолози са на това мнение, че коренът на по-голяма част от проблемите ни в общуването с другите и в живота ни като възрастни са дълбоко в детските ни години. И не че не вярвам толкова безрезервно на психолозите, но и аз си имам една теория, че най-добрите изводи за нещата от живота могат да се направят, като наблюдаваме внимателно природата. Дано не звучи налудничаво, но веднага ще ви обясня какво имам предвид. Помните ли, преди време ви разказах, че Калоян донесе от улицата едно изоставено коте пеленаче – Мишо, което отглеждаме и до ден днешен. Мишо обаче е много агресивен – хапе, дере без причина, – въпреки че е обграден с голямо внимание и любов от всички в семейството. Емил Попов се консултира с ветеринарни лекари и те обясниха, че повечето от котетата, които са отделени по някаква причина рано от майка си, развиват подобна агресия. Усещате ли накъде бия? Даже и едно животинче реагира болезнено на липсата на автентична майчина обич и грижа. А какво остава за едно дете. Помислете върху това, което ви казвам, и показвайте по всяко време и по всякакъв начин любовта си към своите деца. Защото необичаните деца стават мразещи възрастни. А това е страшно.

 

Семейство Попови

Докога

Имам една далечна братовчедка, малко по-голяма е от мен Емил Попов. Тя завърши преди години някаква филология, мисля беше славянска. И това, което тогава силно ме беше впечатлило, е, че понеже в университета имаха много задължителна литература за четене и тя явно не можеше да се оправя сама, майка й, която тогава все още работеше, четеше въпросната задължителна литература и накратко в писмен вид й преразказваше книгите, за да може братовчедка ми да се запознае със съдържанието. Та така с общи усилия избутаха висшето. Омъжи се братовчедка ми, роди едно момиче, което тая година завърши шести клас. Обажда ми се оня ден по телефона да се чуем, щели да записват Нели, така се казва дъщеря й, на уроци, понеже ще кандидатства след седми клас в езикова гимназия. И казва братовчедка ми: да е жива и здрава майка ми, хвана се да гледа едно дете с церебрална парализа, по сто лева на седмица й плащат, с тях ще обезпечим частните уроци на Нели. Само за информация – майка й е жена, която вече гони седемдесетте години и е с тежък диабет. Поправете ме, ако греша, ама редно ли е българските родители до живот да се грижат за порасналите си вече деца, че и за техните деца, а не да гледат спокойните си старини. Не е ли по-нормално от един момент нататък да сменим ролите и не те на нас, а ние на тях да помагаме, мисли си Емил Попов. Иначе възниква съвсем логичният въпрос: Докога? Пък отговорът, повярвайте ми, никак не е лицеприятен – даже и за човек, на когото някой други му е чел задължителната литература.

Семейство Попови

Емил Попов: Пречат ли децата на мечтите ни?

Имахме приятелско семейство. Сега пак са ни приятели – само че поотделно. Разведоха се преди малко повече от три години. Тяхната история накара Емил Попов да се замисли по въпроса може ли появата на дете или деца да обърка мечтите и плановете ни. Затова ще ви я разкажа. Разбира се, ще променя имената. Милица и Иван – двойка от студентските години, с престижни професии и с поотраснал вече син. Отстрани всичко в семейството им изглеждаше идеално – добри доходи, постоянни пътувания в чужбина, добро и възпитано дете. Докато един ден не стана ясно – развеждат се. Една сутрин, докато пият кафето си, Милица съобщава на Иван, че е бременна от друг и искат да се разделят. Нормално, както стана ясно по-късно, след като години наред го е увещавала да имат второ дете, а той категорично е отказвал. Мотивите – тъкмо са си уредили живота, почнали са да постигат мечтите си да пътуват до интересни места, детето е пораснало, ще учи в чужбина, за какво им е тепърва да започват от нулата. И така – разделиха се. След няколко месеца в новото семейство на Милица се появи едно прекрасно момиченце. Синът й от първия брак вече е студент в чужбина. Гледа Емил Попов оня ден във фейсбук – прекрасни семейни снимки от ваканция в чужбина с баткото и малката принцеса . Та да се върнем на въпроса. Пречат ли децата на мечтите ни? Да, пречат на мечтите на онези, в чиято ценностна система отглеждането и възпитанието на дете е бреме и нарушава дребните им лични планове.

 

Семейство Попови

Всичко съм постигнала сама

Имам един любим израз, който се харесва и на Емил Попов. И не ми се налага да чакам много някой да го употреби, защото хората го харесват и често прибягват към него – най-често тези, за които никак не е верен. Става дума за израза: Всичко съм постигнал/а сам/а. В човешкия живот – от опит, а и от наблюдения знам – самотните занимания са много малко и обикновено не свързани с постижения, дето са за хвалба. Всичко останало, за добро или лошо, го правиш с помощта на някого или просто в компанията на някого. Но да си дойдем на думата. Оня ден една приятелка ме покани на кафе, спомена, че ще е женско парти, поканила и други приятелки и познати. Та там се оказа и една Ирена, за която до този момент само бях чувала, но не бях имала честта да видя на живо. Около 60-годишна жена, красива даже и на тази възраст, бивша манекенка, навремето ликът й е красял кориците на всяко второ социалистическо модно списание. След демократичните промени, пък и с напредването на възрастта, сменила професията, заминала за Гърция и около двайсетина години била паралелна съпруга на един женен грък, който буквално я е издържал. Не разбрах точно какво се е случило с гъркът, но така или иначе в един момент прекратил спонсорството. В момента Ирена си живее в България, получава гръцка пенсия, щото явно гъркът е плащал социални осигуровки, и за разнообразие върти един малък и симпатичен бутик за дрехи. И ей така, докато си пиехме кафето и си бъбрехме по женски, тя закачливо каза: Момичета, всичко в тоя живот съм постигнала сама. Не исках да развалям купона, пък и не съм такъв човек, и затова не я попитах, ама сега не мога да се сдържа и питам: Какво точно си постигнала?!

Семейство Попови

За ветеринарната и хуманната медицина – Емил Попов

Получава Емил Попов преди няколко дни есемес, който гласи: “Предстои вътрешно обезпаразитяване на Вашето куче Михаил. Ветеринарна клиника Биовет.” Стана ми много смешно, защото, ако си спомняте, нашето куче Михаил всъщност е котарак. Но няма значение, вероятно съобщението от клиниката е автоматично генерирано, поради което се е получила грешката. Факт е, че бях предупредена за това, че е дошло време да дам на Мишо таблетки за вътрешно обезпаразитяване. Вероятно ще ме подсетят и когато дойде време за годишната му ваксинация. Този случай ми накара да се замисля за ветеринарната и хуманната медицина. Знаете, че всички ние, които сме обхванати от така нареченото българско здравеопазване, периодично подлежим на ваксинации, за родените през различните години – по различно време, ежегодно подлежим и на профилактични прегледи. На някого от вас да му се е случило да му пратят есемес или пък друг формат съобщение за това, че му предстои нещо такова. Не го правят даже и за децата ни. Единственото, което прави така наречената хуманна медицина, за да ни информира за предстоящи ваксинации, са графици, които всяко джипи закачва на вратата на кабинета си. Да, ама нали е ясно, че един работещ и зает човек, който не е имал през въпросната година здравословни проблеми, които да са изисквали посещение в кабинета, може и въобще да не разбере, че е имал ред за ваксинация. Ей такива мисли се завъртяха в главата на Емил Попов по повод на тоя есемес и въпросът: дали пък няма да се окаже, че всъщност ветеринарната медицина е по-хуманна от хуманната.