Имам един любим израз, който се харесва и на Емил Попов. И не ми се налага да чакам много някой да го употреби, защото хората го харесват и често прибягват към него – най-често тези, за които никак не е верен. Става дума за израза: Всичко съм постигнал/а сам/а. В човешкия живот – от опит, а и от наблюдения знам – самотните занимания са много малко и обикновено не свързани с постижения, дето са за хвалба. Всичко останало, за добро или лошо, го правиш с помощта на някого или просто в компанията на някого. Но да си дойдем на думата. Оня ден една приятелка ме покани на кафе, спомена, че ще е женско парти, поканила и други приятелки и познати. Та там се оказа и една Ирена, за която до този момент само бях чувала, но не бях имала честта да видя на живо. Около 60-годишна жена, красива даже и на тази възраст, бивша манекенка, навремето ликът й е красял кориците на всяко второ социалистическо модно списание. След демократичните промени, пък и с напредването на възрастта, сменила професията, заминала за Гърция и около двайсетина години била паралелна съпруга на един женен грък, който буквално я е издържал. Не разбрах точно какво се е случило с гъркът, но така или иначе в един момент прекратил спонсорството. В момента Ирена си живее в България, получава гръцка пенсия, щото явно гъркът е плащал социални осигуровки, и за разнообразие върти един малък и симпатичен бутик за дрехи. И ей така, докато си пиехме кафето и си бъбрехме по женски, тя закачливо каза: Момичета, всичко в тоя живот съм постигнала сама. Не исках да развалям купона, пък и не съм такъв човек, и затова не я попитах, ама сега не мога да се сдържа и питам: Какво точно си постигнала?! 
Category
Семейство Попови
Получава Емил Попов преди няколко дни есемес, който гласи: “Предстои вътрешно обезпаразитяване на Вашето куче Михаил. Ветеринарна клиника Биовет.” Стана ми много смешно, защото, ако си спомняте, нашето куче Михаил всъщност е котарак. Но няма значение, вероятно съобщението от клиниката е автоматично генерирано, поради което се е получила грешката. Факт е, че бях предупредена за това, че е дошло време да дам на Мишо таблетки за вътрешно обезпаразитяване. Вероятно ще ме подсетят и когато дойде време за годишната му ваксинация. Този случай ми накара да се замисля за ветеринарната и хуманната медицина. Знаете, че всички ние, които сме обхванати от така нареченото българско здравеопазване, периодично подлежим на ваксинации, за родените през различните години – по различно време, ежегодно подлежим и на профилактични прегледи. На някого от вас да му се е случило да му пратят есемес или пък друг формат съобщение за това, че му предстои нещо такова. Не го правят даже и за децата ни. Единственото, което прави така наречената хуманна медицина, за да ни информира за предстоящи ваксинации, са графици, които всяко джипи закачва на вратата на кабинета си. Да, ама нали е ясно, че един работещ и зает човек, който не е имал през въпросната година здравословни проблеми, които да са изисквали посещение в кабинета, може и въобще да не разбере, че е имал ред за ваксинация. Ей такива мисли се завъртяха в главата на Емил Попов по повод на тоя есемес и въпросът: дали пък няма да се окаже, че всъщност ветеринарната медицина е по-хуманна от хуманната.
Преди да премина към повода за написването на днешния ми материал, Емил Попов ще направи едно въведение. Като ви обясня популярно какво е това стволова клетка. Това са универсални клетки, които при нужда могат да бъдат превърнати във всякакъв вид клетка от нашето тяло, но с най-голям успех това се случва при кръвоносната ни система. Голям брой такива клетки се намира в плацентата, която се отделя след раждане. Доскоро плацентата е изхвърляна като биологичен отпадък, но днес вече има голям брой фирми, които предлагат срещу една доста сериозна сума отделянето от плацентата и съхранение на такива клетки при специални условия в специални банки за период от около 20 години. Доста семейства, които имат финансовата възможност да си позволят тази услуга, го правят, защото това е един вид застраховка живот за детето им. Абсолютно доказано е, че има редица заболявания, които могат да бъдат излекувани с помощта на стволови клетки…
Но да премина към повода за темата ми. Преди дни срещам една бивша колежка, видимо много притеснена. Даже не се и наложи да я питам за причината. Все едно беше чакала да срещне някого, за да си излее тревогите. Тя роди преди около три години и срещу сумата от 5500 лева се възползва от услугите на фирма, предлагаща съхранение на стволови клетки. Та час преди да я срещне Емил Попов, минала покрай офиса на въпросната фирма, може би за първи път, откакто им е ползвала услугите, и й направило впечатление, че рекламните табели липсват. Попитала в съседния офис и оттам й обяснили, че фирмата вече не е там – оказала се мошеническа – идвали излъгани хора и полиция да ги търсят. Тепърва ще се изяснят подробностите около случая. Но аз побързах да напиша този материал с предупреждението: Внимавайте с фирмите за съхранение на стволови клетки.
Нали знаете, че бабите и дядовците дават мило и драго за внуците. Силна е детската интуиция, усеща тая слабост и се възползва от това. Заумилква се Калоян около бабите и дядовците – таблет искал – и таблетът не закъсня. Обединиха финансови усилия моите родители и родителите на Емил Попов и заветния таблет пристигна вкъщи. Суетня голяма, радост. И разбира се, разногласия. Като се заинати Калоян, иска да го носи в училище, да се похвалел. Категорично забраних, първо, защото е скъпа вещ и никак не е изключено да изчезне, и второ и по-важно, защото имам някои съображения от морално естество против това скъпи и привлекателни за децата вещи да се носят в училище. Какво имам предвид. Училището си е едно малко общество, като това, което виждаме всеки ден на работата, по улиците, в магазина. И както в живота има хора с различни финансови възможности, така в училището пък има деца на родители с различни финансови възможности. И като се има предвид, че повечето от семействата трудно биха си позволили да купят на детето си една сравнително скъпа, но привлекателна за него вещ, ми се струва не особено редно да позволяваме на децата си да носят скъпите си придобивки в училище. От човешка гледна точка. Сигурно срещу това свое мнение ще срещна сериозни аргументи за това, че в реалния живот хората не са с равни възможности и един може да си позволи повече, друг – по малко и децата трябва да бъдат подготвени за това. Сигурно тази теза има своите основания. Но моите са, че може да направим поне детството им кратковременно островче на красиви илюзии. Радвам се, че и половинката ми Емил Попов е съгласен с моите размисли.
Юни месец е хубав за децата – в началото празник и подаръци, после идва ред на лятната ваканция. Няколко дни след празника излязоха някакви статистически данни за това, какви подаръци най-често са купували родителите за празника – топки, ролери, колела. Книги в статистиката нямаше. Аз обаче не вярвам в статистиката и съм сигурна, че много родители като нас с Емил Попов или са завели детето си в книжарница, за да си избере книжка, или пък те са му избрали и подарили. Както направих аз. Ей така плавно навлизам в днешната тема, която е децата ни, четенето на книжки и лятната ваканция. Всеки родител на ученик знае, че в края на всяка учебна година, на децата им дават един списък с литература, която да прочетат през ваканционните дни. Една част от децата, неголяма, наистина я прочитат тогава – през ваканцията, други – като поотраснат и сами открият ползата и удоволствието от четенето, трети – никога. За всяка книжка обаче си има време и е най-добре да я прочетем тогава. Затова си мисля, че трябва да подпомагаме децата си в пътя им към книгите – спокойно, с обяснение, с личен пример, без императиви, както прави Емил Попов. И няма по-подходящо време за това от свободните от учебни ангажименти летни ваканционни дни. И никак не е задължително книжките да са от задължителния списък – важното е да се чете. Защото на 1 юни гледах едни официално и с вкус облечени дечица, трептящи като пеперуди. Преди това, около 24 май, пък гледах каките им абитуриентки – голяма част от които кичозно и безвкусно облечени. Можете да бъдете сигурни, че пътят от едното до другото не е бил постлан със страници от прочетени книги.
Ако Калоян прочете, че озаглавявам с епитета детски тема, провокирана от споровете ми с него, ще се разсърди много. Да лепнеш на тийнейджър епитет детски, си е голяма обида. А защо, чуди се Емил Попов?
И така, макар темата да е провокирана от вижданията на Калоян за това, по какъв начин трябва да празнува рождения си ден, ще я разгледам малко по-общо, защото и много наши приятелски семейства също са изправени пред избора дали да празнуват рождените дни на децата си в семейна обстановка, или пък да се възползват от услугите на различни увеселителни детски центрове и заведения, които предлагат организацията и провеждане на рождените дни. Веднага бързам да ви кажа, че моето категорично мнение, което отстоявам всяка година в сблъсъците си с Калоян по този повод, е, че детските рождени дни са семеен празник и трябва да се празнуват в топла семейна обстановка. През годините много пъти сме били канени на рождени дни, организирани в такъв тип заведения, и определено имам наблюдения. Даже и да пренебрегнем факта, че един рожден ден, празнуван по този начин, излиза няколко пъти по-скъпо, не виждам основателна причина да предпочетеш да нахраниш гостите на детето си със суха и студена пица и пържени картофи, каквото е традиционното меню. Не приемам и аргумента, че вкъщи не може да организираш така добре забавлението на гостите като професионалните аниматори. И според Емил Попов няма забавление и изненада, което при добро желание не може да реализираш и вкъщи – дето е речено, и любимата рок звезда на детето си може да поканиш, ако решиш. Ще се радвам да чуя и вашето мнение по темата, защото моето скоро ще изгуби тежестта си – никак не са далече времената, в които само ще осребрявам сметките от рождените дни на Калоян – без право на глас.
Миналия уикенд Емил Попов и аз бяхме на гости на приятелско семейство – те са малко по-големи от нас, имат дъщеря, студентка в София, и преди четири години им се роди син. И понеже е малко по-чувствително детето, решиха да го дадат на частна детска градина с идеята, че там групите са по-малки и децата – по-подбрани, пък и отношението на учители и персонал е далеч по-добро, отколкото в държавните детски градини. Частната детска градина обаче си е скъпо удоволствие, пък сега, знаете, незасегнати от кризата не останаха, та стана въпрос по време на вечерята, че обмислят дали да не преминат на вариант държавна детска градина. И разговорът се завъртя около предимствата и недостатъците на частното и на държавното образование, затова днес реших да споделя с вас мнението си по тоя въпрос. Само че ще поразсъждавам не за или против частните детски градини, а по-общо за или против частните училища, защото знаете, че проблемът с настаняването на децата в детски градини все още у нас е реален и понякога родителите са принудени да ползват услугите на частни детски градини поради липса на друг вариант. А що се отнася до частните училища, моето мнение е еднозначно и съвсем категорично. Смятам, че там децата се отглеждат в саксийни условия, обръща им се голямо внимание, създава им се комфорт, който в реалностите на живота не съществува. В тоя смисъл смятам, че частното образование не изпълнява една от основните функции на образованието – да подготви децата за житейските реалности, такива, каквито са. Иначе допускам, че поради ограничения брой ученици в класовете е вероятно вниманието, което се отделя на всеки ученик, да е по-голямо и оттам – качеството на обучение също. Само че животът не е само знания, нали? Ще се радвам да изкажете и вие мнение по въпроса, защото това определено е тема, която с Емил Попов ни вълнува.
Здравейте, приятели! Много мисля напоследък върху един въпрос, еднозначен отговор още не съм намерил. Но затова пък реших да изложа мислите си тук, заедно може и да го измислим. Въпросът ми е за това, трябва ли задължително всяка вечер семейството да се събира заедно и да вечеря на масата – с произтичащите от това неудобства за членовете му, защото един си идва по-рано огладнял, друг по-късно и т. н. Веднага ще ви кажа, че у нас режимът е либерален – понякога, когато графиците ни съвпадат, сядаме всички на масата, но когато това е невъзможно, не правим драма от това. Досещате се, че тия опити за организирани вечери срещат сериозен отпор от страна на Калоян, който, типично за възрастта си, е свободен електрон и не му е по волята да се съобразява с каквито и да е правила и графици. На празници, разбира се, си е закон да се съберем в доста широк кръг цялото семейство и тогава наистина си се получава хубава семейна сбирка. Имаме приятелски семейства, в които въпросът е уреден по нашия начин, но има и такива, не много на брой, в които вечер, вали-гърми, всички сядат на масата по едно и също време и даже и да има гладни, чакат да се съберат всички. Да ви кажа честно, малко прекалена ми се вижда тая работа на мен Емил Попов, ограничаваща личната свобода. Хубаво нещо са събиранията на семейството около масата, ама трябва ли пък около масата да се върти целият живот на човек и с това вечерно събиране да съобразява всичките си задачи. Ще ми е интересно да споделите как е във вашите семейства и въобще какво мислите по въпроса.
Здравейте, приятели! Днес подхващам една тема, която, предполагам, вълнува много родители. Пак се прокраднаха мнения напоследък за това, че в българските училища трябва да се въведат униформи. И във връзка с това искам да изложа своето мнения по въпроса, което, бързам да уточня, никак не е еднозначно. Намирам и положителни, и отрицателни моменти в идеята за въвеждането на училищно облекло. Започвам с предимствата на носенето на униформи – първото, за което се сещам и аз, ще е това, за което ще се сети и всеки родител на тийнейджър от какъвто и да е пол. Толкова суетни и претенциозни по отношение на дрехите стават в тая възраст и момичетата, и момчетата, че за родителите понякога си е живо изпитание продължителното пазаруване по магазините. Така че въвеждането на униформи, поне отчасти, ще облекчи в това отношение родителите. Втората положителна страна на въвеждането на униформите е това, че финансовите възможности на родителите са различни и така няма децата на родители с по-скромни възможности да се чувстват по-непълноценни заради по-скромното си облекло. И на трето, но не на последно място по значимост, смятам, че униформите, особено на елитните училища, създават едно усещане за принадлежност към нещо значимо и изграждат допълнително самочувствие у учениците. Идеята обаче има и сериозни недостатъци – на първо място, това са годините, в които всеки трябва да изгражда собствен стил на обличане, защото той е част от индивидуалността на човека, и се опасявам, че униформеното облекло определено би попречило на това. Втори недостатък – униформените комплекти са с ограничено брой дрехи и като майка се притеснявам дали винаги ще мога да ги поддържам в приличен вид. И третото, което ме прави резервирана към тази идея, е начинът, по който ще се избират изпълнителите на униформите, и дали типично по български няма да се избере фирмата, която дава рушвет, а не тая, която предлага най-естетично и удобно облекло. Ще ми е интересно да чуя и вашето мнение по въпроса.
До скоро от Емил Попов!
Имах едно време един познат – адвокат, веднъж като се видяхме се заговорихме за брака и той ми даде следния съвет, който ми е много актуален днес: „Емил Попов, когато се жените, да си избирате партньора в живота не по това, колко лесно ще живеете с него, а колко лесно ще се разведете, ако се наложи.” Има логика в това – можете да си представите на какви чудесии са се нагледали при разводи адвокатите, при това на уж разумни и интелигентни хора. Сетих се за тоя адвокатски съвет преди няколко дни, когато случайно попаднах на някакво ново предаване по ТВ7 с водеща бившата синоптичка на Нова телевизия Божана Филипова. Беше поканила като гост в студиото Вихра – бившата жена на Иван Христов. И паралелът дойде от само себе си. Ако си спомняте, преди години Божана и бившият й мъж Костадин Филипов, тогава новинар в Нова телевизия, също се разделиха. В публичното пространство се завъртяха слухове за изневяра. Каквато и да е била причината, разделите са си неприятна работа. Само че така и не станахме свидетели на грозни сцени. Някак си успяха да запазят добрия тон. И не направиха мръсното си бельо достояние на нацията. Не препускаха от студио в студио да ни занимават с личните си драми. Което не може да се каже за двойката Вихра и Иван. Няколко месеца цялата нация ставаше и лягаше с любовния им триъгълник, с обвиненията и обидите, разменени между тях от телевизионния екран. Грозно навъртяха в цялата история и невръстната си дъщеря. Така че май ще се окаже много читав тоя адвокатски съвет да си избираме партньора в живота и по това, как ще протече евентуален развод. Щото, както виждате, има разводи и… разводи.
Дано никога не ви идва това на главата, и аз – Емил Попов знам от личен опит, че е много стресиращо и неприятно.