отговорност

В много семейства натрупаното напрежение няма нищо общо с големи конфликти, а с малките, невидими неравенства, които бавно източват енергията на единия партньор. Темата за разпределението на задачите между мъжа и жената изглежда дребна, но често именно тя определя дали едно семейство функционира в хармония или живее в хронична умора.

Обичайно се стига до модел, в който жената поема повечето от ежедневната логистика – домакинство, организация, грижата за детето, дори планирането на почивки и пазаруване. В същото време мъжът често възприема своето участие като „помощ“, а не като споделена отговорност. Оттам започват и разминаванията. Единият брои усилията си, другият вече не може да диша под тежестта на всички неизказани очаквания.

Много жени описват чувството, че живеят в постоянна готовност – винаги да реагират, да мислят предварително, да държат нишките на ежедневието. За тях няма „ще помогна“, защото няма кой да поеме, ако те спрат. Така понятието „партньорство“ се превръща в илюзия – на думи сме двама, но реално тежестта пада върху един.

Когато към това се добавят лични фактори – травма, страх, зависимост от родител или липса на самостоятелност – балансът окончателно се губи. Не е рядкост мъжете, преживели инциденти или кризи, да се отдръпнат от отговорности, които преди са носели с лекота. Проблемът започва, когато отказът им да се изправят пред страха се прехвърля върху партньорката им. Така тя не само продължава ежедневието, но и изнася последствията от нечий чужд блокаж.

Постепенно се появява хронична умора, раздразнение, тишина, която замества близостта. Жената започва да се чувства повече като система за поддръжка, отколкото като спътник. А мъжът – неосъзнато или не – се убеждава, че прави достатъчно, просто защото не вижда колко струва на другия това „достатъчно“.

Истината е, че равноправието у дома не се измерва в кой колко пъти е изхвърлил боклука, а в готовността и двамата да поемат живота наравно – с всичко хубаво и тежко в него. Когато това липсва, любовта започва да прилича повече на задължение, отколкото на избор. И точно там, между умората и недоизреченото, много връзки тихо се разпадат.