На нас хората май не може да ни се угоди. Докато бяхме малки искахме да пораснем, а сега искаме пак да сме деца. Тогава просто не сме осъзнавали колко отговорности идват с това да бъдеш възрастен, колко важни решения трябва да вземаш, колко препятствия трябва да прескочиш и на колко борби ще се подложен, за да оцелееш. Така както ги изреждам тези неща, далеч не изглеждат като реклама на това да си възрастен, но те се осъзнават само след като си ги преживял, не и преди това.
Ако трябва да се върна назад в детството, причината да искам да порасна е била заради свободата на действие, която животът на голям човек ти дава. Като малък трябва да се съобразяваш с много правила, като започнем от това в колко часа да си лягаш, минем през забраната за ядене на сладко, стигнем до писането на домашни и завършим с вечерен час за прибиране. Твърде много наложени ни от някой друг ограничения, които не ни позволяват да правим каквото си поискаме.
Обаче като пораснеш, идват правила, които направо са си закони – плащане на сметки, данъци, спазване на срокове за какво ли не и купища други задължения, на които е лесно да им изгубиш бройката. Ето тогава ти се иска да си дете и да не знаеш нищо за тези неща, защото мама и тате се занимават с тях, а не ти. В този момент разбираш, че всъщност детството ти е било безгрижно, колкото и да си мечтал да бъдеш голям.
А ти какво избираш – да си дете или възрастен?
Замисляли ли сте се как хората разговарят помежду си без никакъв ентусиазъм? Емоция може би се проявява най-често, когато някой е ядосан или разстроен, т.е. свързана е все с нещо негативно. Често разговорите са общи и тръгват от заученото „как си“, без дори питащият да се интересува от отговора и завършват с учтиво „добре“, без да е ясно дали отговарящият наистина се чувства така.