Tag

деца

Семейство Попови

Да помогнем на детето си да си намери приятели

Намирали ли сте детето си разстроено, защото няма приятели? Това е една твърде деликатна ситуация, трудна не само за детето, но и за родителя. Проблемът е от по-дълбоко естество и няма конкретно решение. Не е като да му помогнете да си напише домашното. По-скоро става дума за липса на самоувереност.

Нещата трябва да се проконтролират още от самото начало, затова е важно социализирането да започне от ранна детска възраст. Обикновено децата започват да създават приятелства към 4-5 години. Ако забелязвате, че детето ви има трудности в комуникацията, има какво да направите, за да му съдействате. Но знайте, че създаването на приятелства не е нещо, което може да стане насила. Детето трябва да се чувства достатъчно комфортно, че да направи първата крачка.

Какво може да направите в случая? Бъдете сред хора колкото се може повече – така детето ви ще развива социалните си умения. Общувайте си с другите майки с деца в парка. Наблюдавайте поведението на детето си сред връстници – дали иска да си играе само или сред останалите. Подтиквайте го да общува с другите деца. Ако имате семейни приятели с деца на близка възраст, ги канете на гости или излизайте заедно. Сами разбирате, че ако детето си стои вкъщи по цял ден, няма как да придобие комуникативните умения, нужни му за по-нататък в живота.

Като един отговорен родител трябва да сте винаги готов да давате подкрепа на детето си, когато се нуждае от такава. Намирането на добри приятели е трудно дори и за възрастните. И понеже децата се научават на всичко от вас, бъдете модел за подражание и им показвайте с действията си какви трябва да бъдат добрите приятели.

Семейство Попови

Изкуството на семейната вечеря

family-meal-time_photoДнес реших да пиша, аз Софи. Ще ви занимая с темата за семейната вечеря и защо е хубаво да не се отказваме от тази малка фамилна традиция.

Вярвам, че има много жени в България, които са като мен – едновременно съпруги, домакини и работещи жени.  Натоварени сме с толкова задължения, отговорности и задачи, че понякога не можем да ги изброим всичките без да забравим някоя, нали?

Изкуството на семейната вечеря обаче е едно от нещата, които не бива да забравяме и да оставяме на заден план. Онзи момент от вечерта, в който всички сядате да похапнете заедно, а цялото помещение се „ароматизира“ от ястието, което приготвяте в момента… това сред онези малки удоволствия в живота, от които не бива да се лишаваме. Семейната вечеря може да се превърне в наслада за всички сетива. Едно, че похапвате вкусно, но и прекарвате незаменимо време с хората, които обичате. Можете да си поговорете, да си разкажете някоя история от деня, както и да погледате нещо интересно за всички по телевизията. Току виж след това осъзнаете колко е приятно да сте заедно и измислите още някакво семейно занимание.

Казвам всичко това, защото ми прави впечатление, тази толкова естествена традиция все повече напуска ежедневието ни. А е толкова лесно да я поддържаме жива и толкова приятно да си правите компания един на друг, докато хапвате. Да не споменавам колко бързи и вкусни рецепти има в Интернет, от които можете да се възползвате.

Най-трудно е, когато имате деца и особено, ако са тинейджъри, да успеете да организирате семейна вечеря. Постигнете ли до веднъж, ще сте доволни от резултата след това и току виж традицията във вашето семейство се запази за по-дълго време жива.

Семейство Попови

Курсове по английски, спорт, изкуства… защо?

Много популярно сред болшинството родители е да се хвалят с постиженията на децата си в изучаването на чужд език, спорт или изкуства. В това няма нищо лошо, но ако се замислите в дълбочина, ще ви се стори комично.

Over Ambitious Parents

Ние, Попови, не сме амбициозни родители. Гледаме да се занимаваме индивидуално с децата си и да насърчаваме талантите им, доколкото самите деца имат интерес към това. Далеч сме от мисълта да ги водим на сила на английски, спортни танци, футбол, дебати или там каквито курсове съществуват за развитие на интелекта. Смятаме, че ако детето няма желание да се занимава с такива странични дейности е по-добре да го оставим да изживее детството си, а не да превръщаме ежедневието му в крайно мъчително следване на създадена от нас програма. Всичко по задължение убива амбицията. Рискът да започне да прави на пук и да не показва добри резултати в училище е много голям.

За това нашите деца се развиват в средата, която сами сметнат за интересна и занимателна. Нека първо научат български, нека прочетат книжките от поредицата „Вечните детски романи“ на „Пан“ или приказките на „Ню медиа груп“,  за които вече сме писали. Нека сами да открият, че искат да ходят на аеробика, пеене или часове по организационни дейности, вместо друго. Така и ние ще се гордеем със самостоятелните прояви на децата ни, така и те ще се гордеят, че като родители подхождаме с разбиране към нуждите им и сме им повече приятели.

Смятаме, че именно да оставим децата ни да взимат собствени решение и да бъдат независими е много по-ценно, отколкото да се опитваме да им диктуваме какво да правят и да им налагаме нашите вкусове и разбирания… И мисля, че сме в правилната посока. Ето, че съвсем сами децата ни ходят на плуване и волейбол. Все майсторят нещо у дома, излизат с приятели – живи, будни деца са, с които наистина можеш да се гордееш.

Семейство Попови

Детето, телевизора и компютъра

Kid-ComputerТемата за телевизията и децата е сериозна и отдавнашна. Още откакто първите анимационни филми започнаха да привличат вниманието на децата пред телевизора, дискусията за влиянието на тези филми върху съзнанията на малчуганите започна да се формира.

Преди десетина години се опитвахме да откъснем децата от екраните на телевизора и да ги накараме да излязат да си играят навън. Сега като че ли те нито прекарват толкова време навън с останалите деца, нито се задържат и пред телевизорите както някога. Не поради друга причина, а защото се смени екранът, стана по-плосък, по-мобилен и по-интерактивен. Мечтата на много родители се сбъдна: децата им се отделиха от телевизора. Това, което не очаквахме да се случи, а всъщност стана неизбежно, е, че децата просто смениха устройство. Сега стоят повече пред компютрите си и през голяма част от времето си плъзгат пръсти по екраните на телефоните или таблетите си (ако все пак имат такива).

Дали е тъжно или не, времето ще покаже. Последици със сигурност ще има, защото по този начин децата растат в съвсем друга среда и друг свят. Развиват се в различна насока и тъй като са първите поколения, които порастват така, никой родител не е сигурен какво да очаква.

Младите, които помнят времето на стационарните телефони и липсата на мобилни, вече са големи хора и вероятно работят активно. Тези, които днес са тинейджъри растат с технологиите като част от ежедневието им. Трудно е да ги разберем, защото никой не е бил на тяхно място. И още по-трудно ми се вижда да накараш едно дете да извърне поглед от екрана и да погледне през прозореца, когато ти самият цял ден си вперил поглед в подобен екран. Било на работа, било у дома…

Семейство Попови

Добросъседство

За да живеем добре, и комшолъкът трябва да е добър. Свестни съседи обаче се падат рядко, ако изобщо можем да виним за това късмета. Всички знаем, че понякога добросъседството не зависи само от нас. Колкото и да се опитваме да бъдем мили и възпитани все ще се намери някои Цербер, чиято врата ще заобикаляш кръстейки се и по терлици.

Най-честите проблеми, ако живеете в блок или кооперация, са силната музика и купоните, все ще се намери съсед с постоянни ремонти и като почне едно местене и стържене, домоуправител с идеи за обновяване или пък старица, на която й е крив света и всичко й пречи,  а най-много децата.4843486_orig

Има ли обаче формула за добри отношения? Лошата новина е, че досега никой не я е измислил. Добрата е, че винаги има алтернатива на живеенето в блок, а то е да се преместите на село. Много хора обаче нямат тази възможност, така че…ще се радвам да обменим опит в това отношение. Нашето семейство има от всички споменати съседи по един. Ние винаги сме се стремили да сме най-близки с този, който ни е „врата до врата“. Предупреждаваме когато ще каним гости или правим ремонт и често като измайсторя нещичко гледам да почерпя. Помните ли стария бг. филм „Топло“. Та като ми трябва захар внимавам да върна в портокали.  Имаме обаче и съседи, които старателно отбягваме. Главната причина са клюките. Любезно „Добър ден“ и толкова, защото по далече от ушите, за да ни е мирна главата.

Семейство Попови

Емил Попов: Пречат ли децата на мечтите ни?

Имахме приятелско семейство. Сега пак са ни приятели – само че поотделно. Разведоха се преди малко повече от три години. Тяхната история накара Емил Попов да се замисли по въпроса може ли появата на дете или деца да обърка мечтите и плановете ни. Затова ще ви я разкажа. Разбира се, ще променя имената. Милица и Иван – двойка от студентските години, с престижни професии и с поотраснал вече син. Отстрани всичко в семейството им изглеждаше идеално – добри доходи, постоянни пътувания в чужбина, добро и възпитано дете. Докато един ден не стана ясно – развеждат се. Една сутрин, докато пият кафето си, Милица съобщава на Иван, че е бременна от друг и искат да се разделят. Нормално, както стана ясно по-късно, след като години наред го е увещавала да имат второ дете, а той категорично е отказвал. Мотивите – тъкмо са си уредили живота, почнали са да постигат мечтите си да пътуват до интересни места, детето е пораснало, ще учи в чужбина, за какво им е тепърва да започват от нулата. И така – разделиха се. След няколко месеца в новото семейство на Милица се появи едно прекрасно момиченце. Синът й от първия брак вече е студент в чужбина. Гледа Емил Попов оня ден във фейсбук – прекрасни семейни снимки от ваканция в чужбина с баткото и малката принцеса . Та да се върнем на въпроса. Пречат ли децата на мечтите ни? Да, пречат на мечтите на онези, в чиято ценностна система отглеждането и възпитанието на дете е бреме и нарушава дребните им лични планове.

 

Семейство Попови

Летните ваканции и книгите

Юни месец е хубав за децата – в началото празник и подаръци, после идва ред на лятната ваканция. Няколко дни след празника излязоха някакви статистически данни за това, какви подаръци най-често са купували родителите за празника – топки, ролери, колела. Книги в статистиката нямаше. Аз обаче не вярвам в статистиката и съм сигурна, че много родители като нас с Емил Попов или са завели детето си в книжарница, за да си избере книжка, или пък те са му избрали и подарили. Както направих аз. Ей така плавно навлизам в днешната тема, която е децата ни, четенето на книжки и лятната ваканция. Всеки родител на ученик знае, че в края на всяка учебна година, на децата им дават един списък с литература, която да прочетат през ваканционните дни. Една част от децата, неголяма, наистина я прочитат тогава – през ваканцията, други – като поотраснат и сами открият ползата и удоволствието от четенето, трети – никога. За всяка книжка обаче си има време и е най-добре да я прочетем тогава. Затова си мисля, че трябва да подпомагаме децата си в пътя им към книгите – спокойно, с обяснение, с личен пример, без императиви, както прави Емил Попов. И няма по-подходящо време за това от свободните от учебни ангажименти летни ваканционни дни. И никак не е задължително книжките да са от задължителния списък – важното е да се чете. Защото на 1 юни гледах едни официално и с вкус облечени дечица, трептящи като пеперуди. Преди това, около 24 май, пък гледах каките им абитуриентки – голяма част от които кичозно и безвкусно облечени. Можете да бъдете сигурни, че пътят от едното до другото не е бил постлан със страници от прочетени книги.

 

Семейство Попови

Нормалните деца

Знаете, че след като в едно семейство се появят децата, няма нищо по-важно от тях. Случва се обаче, при това доста често напоследък, и при млади и здрави родители да се родят деца със здравословни проблеми и изоставане в умственото развитието. Възхищавам се на такива родители, които приемат болните си дечица като дар от бога, и се грижат за тях с цялата си любов. Възхищавам им се заради избора, който са направили, да гледат – с хиляди трудности и проблеми и без никаква реална помощ от страна на държавата – дечицата си, а не да ги захвърлят в някоя социална институция, където знаем от зловещите репортажи какво се случва. В България обаче, да си говорим честно, в това отношение има един, даже и не знам как да го нарека, манталитет – немалка част от родителите още при изричането от страна на лекарите на диагнозата се отказват от децата си – и заради проблемите по отглеждането им, и заради жестокото понякога отношение на хората към различните деца. В това отношение, макар да се изживяваме като много човечен и топъл народ, ще има да ги стигаме студените уж западняци, които имат много по-добро отношение към деца, пък и към животни, с проблеми. Безбройни са примерите на деца от български социални институции, диагностицирани с тежки умствени и физически недостатъци, които под грижите и любовта на осиновителите си чужденци поемат един съвсем нормален път на развитие в живота. Трябва да си променим нагласите и отношението към тези деца – и всеки първо трябва да започне от своя дом. Още първия път, когато срещнах въпросителния поглед на Калоян, когато видя дете с церебрална парализа, му обясних, че това дете не е с нищо по-различно или по-лошо от него, напротив, даже е по-значимо, защото, за да постигне нещата, които той постига с лекота, то полага много повече усилия. И сега той знае, че към такива деца не трябва да има по-специално отношение – нито по-добро, нито по-лошо, просто нормално, каквито всъщност са и тези деца.